думите скачат от сграда

От небето валеше светлина.

На земята израстваше сграда.

Светлините меко капеха по сградата. Тя леко се поместваше и се пренареждаше като пъзел.

Стените почнаха да се увиват около празното пространство в замъглен танц.

Постепенно дъждът се усили и започна да помита всяка част на сградата, всичко се сля в огромна супа. Зрителят се доближи до супата и след дълго взиране осъзна, че е съставена от безкрайно малки думи. Зрителят поиска да знае защо.

Зрителят ще узнае защо.

Джон си играеше с думички. Той така и не бе успял да стане архитект. За сметка на това, бе открил, че може да прави далеч по-интересни и завладяващи сгради с друг материал. Думи. Всеки обед той си набираше няколко нови, подмяташе ги няколко пъти в ума си, докато се наквасят със сутрешното му кафе, и ги намазваше сред останалите.

Първите опити, които правеше Джон с думи, бяха доста опасни. Той ги хвърляше по други хора. Сравнително бързо осъзна, че не просто ги уцелват, но и ги променят завинаги. Думите се загнездваха под челата им и плуваха в очите им. Джон вече можеше да ги маркира и познава. Можеше да погледне лицето на човек, и да разбере какви думи са минали оттам. Те се превърнаха в истинските нови модерни татуировки. Това бе прекрасно, защото всеки автобус и улица бяха като големи тату-фестове с мисли. Джон намираше за особено очарователно да разглежда в баровете. Там хората валяха част от думите си в чашите си. Издишваха ги, и Джон можеше да вдиша с пълни гърди другия човек. Нямаше нищо по-интересно от дъха на хладен сутрешен вятър с вечерни човешки истории.

След като премина през тази всепоглъщаща фаза, Джон осъзна, че най-разумно е да експериментира и над себе си. Той започна да се друса с думите си.

Те можеха да му донесат каквото въздействие иска. Доста хора забелязаха промяната, получи въпроси откъде се е сдобил с ЛСД. Той нямаше нужда, защото сам произвеждаше думичките, които ЛСД щеше да му донесе. Събираше ги една по една и след това ги изливаше върху себе си и върху листа като топъл летен душ.

Постепенно колекционерската страст спря да донася същия изгарящ екстаз.

Спря да бъде от значение какви думи минават през ума на Джон. Важното бе как се съчетават. Как правят любов. Начинът, по който си играят бе най-уникален, той раждаше смисъла. Точно както при хората. Джон се хипнотизираше от взаимоотношенията на хората и на думите. Именно хората му носеха свежи думи, а тези думи си раждаха нови комбинации и полета с идеи в съзнанието му. Всяко ново раждане се стапяше по гласните му струни и той се събуждаше облян в думи, опитващи се да полетят от върха на езика му. Именно тогава той започна да събира всички тях в сгради, искаше да създаде собствени малки комуни от думи, които сами да се развиват.

Ияокеанис бе ляото на Джон. Ляо бе една от любимите му думи. Той никога не обясняваше думите си на другите. Вярваше, че всяка дума е различна не само в контекста, но и по родителя си. Устремът, с който думата се търкаля по езика и се пързаля по ума е уникален, всяко изречение носи днк-то ти, всяка мисъл е закърмена с твоето ти.

Всяка революция се нуждае от нещо мета. Всяка еволюция се нуждае от своята комета.

Но.. кометата на джон бе объркваща: всеки четен ден бе върховен, всеки нечетен ден бе хаотичен . Всеки сериозен ден, той изграждаше малка сграда пълна със смисъл и ред и носеща духът на достижимата му емоция и познание. Всеки несериозен ден, той я разрушаваше и превръщаше в пародия на всичко смислено и реално.

Ияокеанис бе женитбата на тези две идеи. Джон мечтаеше да създаде сътворителна и разрушителна сграда от години. Единственият материал, който слепваше двете половини от личността, се оказаха думите. Джон бе логик. Той мразеше противоречията, а животът му бе противоречие, което му се смееше всеки втори ден. Именно в такъв случай, не трябва да бяга, а да прегърне проблема.

Думите му можеха да създадат здравословен парадокс, който да погали и заздрави живота. Джон създаде Ияокеанис като отрицание на логиката. Според него, в една логична вселена, не може да съществуват алогични области, но в една вселена, лишена от властта на логиката, може да имаме илюзията за логика по случайност. Затова той избра да повярва, че вселената ни е алогична, а Ияокеанис е вила в алогичността, от където може да се любува на логичното селце на животите ни.

Джон създаде всичко това с думи. След като се случи, той продължи да излива думи от себе си, докато не осъзна, че не може да запуши водопада си. Спейки, будувайки, мислейки, пиейки, във всяка ситуация валяха думи от Джон. Всяка дума, която му носеше покой или смисъл рано или късно бягаше в Ияокеанис. Той бе черна дупка, пълна с космологична забрава. Черна дупка, която бавно засмукваше цялата му енергия. Джон се превръщаше в комета с опашка от изгарящи спомени. Гравитираше около Ияокеанис в задушаващи се спирали и се опитваше да се отблъсне. Всичките му думи обаче намираха място там, всяка се шмугваше и танцуваше с друга, всяка мисъл бе у дома си.

Джон изгуби нишката. Човек в тълпата я намира и започва да шие карта на спомените му. Изгубил собствените си спомени в чужд музей, думите му превърнаха в летящи сираци. Той седеше на парапет на ръба на Ияокеанис и се опитваше да сглоби въпрос. Езикът му обаче бе огромна желирана маса, гротескно клатушкаща се към смисъл. Джон мяташе огромни звукови снежни топки в тъмнината, надявайки се да счупи стъкло. Единственото, което чуваше бе ехо на сянката си.

Джон избяга в асансьора и потегли към подсъзнанието си в последен скок към надежда.

Той започна да разрушава изреченията си на думи. Удряше ги в хартията и се наслаждаваше на глухия шум. Млатеше дума след дума ронейки атоми объркване. Музиката течеше като лава и обсипваше целия асансьор с ореол. Джон се страхуваше от гравитацията, от хартията, от времето, и просто изяде копчетата за етажи. Не след дълго осъзна, че това е неприятна идея.

Когато ядеш асансьор, никога не трябва да изяждаш клавиатура. Вътрешното му аз започна да пише на нея. То изяде и екрана, а зрителят изяде камерата. Сега вътрешното аз на зрителят вижда вътрешното аз на Джон, по начин, по който нищо никога не би имало смисъл, ако изреченията завършваха. Асансьорът забрави да падне. Последното изречението на Джон забрави да свърши: то се хвърли на раменете му и замечта за пътуване далеч, почна да чува гласове и бъдеща от други места, други живота и може би дори самия зрител: изречението искаше да скочи, да види края си, но след това да се върне назад, и някак да се върти, да пребъде, не иска да бъде абортирано, защото мастилото и животът са свършили, то молеше очите да гледат, да виждат .. Джон погледна в огледалото, то започна да танцува със загадъчна усмивка и погали ума му, не спирай да се движиш Джон, не спирай да се движиш, съвети и хаос се носеха из тунела, вземи си още мастило, Джон, напълни дупките по мислите си със сладолед, точките са просто червени светофари поставени по средата на водна пързалка, усмихни се Джон, усмихни се, той течеше с бавна усмивка в новото себе си

А Ияокеанис бе Джон