небето изплю хачо

Хълцащ звук и пляс.

хачо лежеше гол върху гола поляна. Поляната бе многократно глобявана за ексхибиционизъм и запратена далеч в пустошта.

хачо галеше нейната роса и започна да шепти “к” на обърканата си съдба. Локвичката от “к” се събра и превърна росата в коса. Поляната се надигна меко, събуди щурците си и започна да куфее на блажения им кавър на master and servant.

– I am not a servant, закрещя хачо, мятайки се отчаяно в подивялата коса. Тя това и искаше, преплитайки очната му орбита с лунната орбита с чаровен пукот.

В този момент, съдбата му си допи кафето, изсмя се сухо и го трансформира в сървър.

Рекуести и респонси. Рекуести и респонси. хачо бе красив, написан на пърл 6 и го сваляха киберпънкарки. Уеб сървърите бяха на невероятна почит в изплютата земя. Хората на нея се хранеха с ендорфин, който намираха по широки реки от паяжини, а сървърите като хачо плетяха тези паяжини неуморно. Един ден обаче хачо осъзна нищото, розовата боя на стената на неизбежния край и любовта си към индустриъл отчаянието и избяга.

хачо бе супергерой на бягството. Повечето хора бягаха за здраве, но само той знаеше от какво бяга. Той не се срамуваше да вае екзистенциалните си пропасти на показ, а ако някой ги гледаше твърде дълго, те почваха да му намигат.

Венера обаче не бе казала последната си дума. В една от отпуските си тя съумя да се трансформира във локална верига от фризьорски салони. хачо имаше проблемът, че на главата му растеше градина от нихилистични растения, и почна да ходи във венера всяка седмица, за да им четат позитивни книжки. Един ден обаче Венера го прещипа и започна да го гали. хачо изпищя и премина в защита.

– Искам да съм вуду кукла. Искам да раздавам удоволствие на всички. Да бъда дистанционно за емоция.. какви ги говоря, трябва да съм котка егоист. Всички котки са егоисти.

Венера бдеше. Очите и се търкаляха със звън по лицето му и отразяваха все по-шизофреничните подхилквания. Котешката усмивка потече бавно и покри с боя стаята им.

Оттогава хачо никога не бе същият.

Не можеш да пропаднеш в усмихната кома и да останеш същия.

Съдбата допуши цигарата си и погледна. Гледката в синята пустиня бе смутила много хора, които сега беряха грижи и сееха забрава. Сред полето от склероза, носейки роза, със пижама на точки се носеше бавно хачо. Въртейки глава, тиктакайки на 360 градуса, и плюейки небе, той се усмихваше победоносно.

“Първият конник е черен”

Хорските гласове се носеха из изсъхналия въздух и продираха пердетата в очите му.

“Вторият конник е син”

Деца тичаха около огньове със запалени мисли и горяха гуми пълни със сънища.

“Третият конник е червен”

хачо нямаше търпение. Хубаво е да нямаш търпение, когато времето ти свършва.

“Четвъртият конник.”

хачо пристъпи.

Голото му теме лъщеше на слънцето, а от ръката му капеха “нихилисти.” Бавно буквичките от тях се стопяваха сред снега, и накрая хачо застана пред съдбата със сноп “листи.”.

– Аз се казвам лис.

Съдбата пееше, докато буквите и изпадаха измежду очите на хачо.

Той остана яхнал своето “ти.”. Хората го гледаха предпазливо и закопаваха вината си в малки дупки в земята. Дупките ги гледаха объркано и си мечтаеха да са ницшеански пропасти.

Точките от пижамата му се въртяха в антидепресиран ин и ян, а той се сля усмихнат с локвата си небе.

Точката му се плъзна върху пижамата, а съдбата я облече и я приглади с буза.

.