небето изплю хачо

 

ost what went down [foals]

blue desert human balloon
blue

 

небето изплю хачо

хълцащ звук и пляс.
Хачо лежеше като мокра роса върху гола поляна. Поляната бе многократно глобявана за ексхебиционизъм и запратена далеч в пустошта.
Хачо галеше нейната роса и започна да шепти “к” на обърканата си  съдба. Локвичката от “к” се събра и превърна росата в коса.  Поляната се надигна меко, събуди щурците си и започна да куфее на блисфъл кавъра им на master and servant.

– I am not a servant, закрещя хачо, мятайки се отчаяно в подивялата коса. В този момент, съдбата му си допи кафето, изсмя се сухо и го трансформира в сървър.

Рекуести и респонси. Рекуести и респонси. Хачо бе красив, написан  на пърл 6 и го сваляха киберпънкарки. Уеб сървърите бяха на невероятна почит в изплютата земя. Хората на нея се хранеха с ендорфин, който
намираха по широки реки от паяжини, а сървърите като хачо плетяха тези паяжини неуморно. Един ден обаче хачо осъзна нищото, розовата боя на стената на края и любовта си към индустриал отчаянието и избяга.

Хачо бе супергерой на бягството. Повечето хора бягаха за здраве, но само той знаеше от какво бяга.

Венера обаче не бе казала последната си дума. В една от отпуските си тя съумя да се трансформира във локална верига от фризьорски салони. Хачо имаше проблемът, че на главата му растеше градина от нихилистични растения, и почна да ходи във венера всяка седмица, за да им четат позитивни книжки. един ден обаче венера го прищипа и започна да го гали. Хачо изпищя и премина в защита.
– Искам да съм вуду кукла за да раздавам удоволствие на всички. Какви ги говоря, трябва да съм котка егоист. Всички котки са егоисти.
Венера обаче. Котешката усмивка потече бавно и покри с боя стаята им. Оттогава хачо никога не бе същият.
Съдбата допуши цигарата си и погледна. Гледката в синята пустиня бе смутила много хора, които сега беряха грижи и сееха забрава. сред полето от склероза, носейки роза, със пижама на точки се носеше бавно хачо. Въртейки глава на 360 градуса и плюейки небе, той се усмихваше победоносно. Голата му глава лъщеше на слънцето, а от ръката му капеха “нихилисти.” Бавно буквичките от тях се стопяваха сред снега, и накрая хачо застана пред съдбата със сноп “листи.”.
– Аз се казвам лис.
Съдбата пееше, докато буквите и изпадаха измежду очите на хачо.
Той остана яхнал своето “ти.”. Хората го гледаха предпазливо и закопаваха вината си в малки дупки в земята. Дупките ги гледаха объркано и си мечтаеха да са ницшеански пропасти.
Точките от пижамата му се въртяха в антидепресиран ин и ян, а той се сля усмихнат с локвата си небе.
Точката му се плъзна върху пижамата, а съдбата я облече и я приглади с буза.
“”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *