Джон и буквите

От небето валеше светлина.

Светлините меко огряваха сградата. Тя леко се помести и се пренареди като пъзел.

Постепенно дъждът се усили и започна да помита всяка част на сградата, всичко се сля в огромна супа. Зрителят се доближи до супата и след дълго взиране осъзна, че е съставена от ужасно много малки думички.

Джон си играеше с думички. Джон така и не бе успял да стане архитект. За сметка на това, той откри че може да прави далеч по-интересни и завладяващи сгради с друг материал. Думи. Всеки обед той си набираше няколко нови, подмяташе ги няколко пъти в ума си, докато се наквасят със сутрешното му кафе и ги намазваше сред останалите.

Първите опити, които правеше Джон с думи, бяха доста опасни. Той хвърляше думите по други хора. Сравнително бързо осъзна, че думите не просто ги уцелват, ами ги променят завинаги. Думите се загнездваха под челата им и плуваха в очите им. Джон вече можеше да ги маркира и познава. Можеше да погледне в очите на човек, и да разбере какви думи са минали оттам. Думите бяха истинските модерни татуировки. Това бе прекрасно, защото всеки автобус и улица бяха като големи тату-фестове с мисли. Джон намираше за особено очарователно да разглежда в баровете. Там хората валяха част от думите си в чашите си. Издишваха ги, и Джон можеше да вдиша с пълни гърди другия човек. Нямаше нищо по-интересно от дъха на хладен сутришен вятър с вечерни човешки истории.

След като го направи, Джон осъзна, че най-разумно е да експериментира и над себе си. Той започна да се друса с думите си. Те можеха да му донесат каквото въздействие иска. Доста хора почнаха да се чудят и да го питат откъде се е сдобил с ЛСД. Той нямаше нужда, защото сам произвеждаше думичките, които ЛСД щеше да му донесе. Събираше си ги една по една и след това ги изливаше върху себе си и върху листа като топъл летен душ.

Важното не бе просто какви думи минават през ума на Джон. Важното бе как се съчетават. Как правят любов. Начинът, по който си играят бе най-уникален, той раждаше смисъла. Точно както при хората. Джон се хипнотизираше от взаимоотношенията на хората и на думите. Именно хората му носеха свежи думи, а тези думи си раждаха нови комбинации и полета с идеи в съзнанието му.Именно тогава той започна да събира всички тях в сгради, искаше да създаде собствени малки комуни от думи, които сами да се развиват.

Ияокеанис бе ляото на Джон. Ляо бе една от любимите му думи. Той никога не обясняваше думите си на другите. Вярваше, че всяка дума е различна не само в контекста, но и устата на човека. Има разлика между това кафявоока нежна девойка да каже целувка и груб развратен пияница да каже целувка. Начинът, по който думата се търкаля в устата и се пързаля по ума е уникален, всяко изречение носи днк-то ти, всеки лаф е закърмен с твоето ти.

Джон имаше сериозен проблем. Всеки четен ден бе сериозен, всеки нечетен ден бе несериозен. Всеки сериозен ден, той изграждаше малка сграда пълен със смисъл и ред и носещ духът на достижимото човешко познание. Всеки несериозен ден, той го разрушаваше и превръщаше в пародия на всичко смислено и реално.

 

 

Ияокеанис бе женитбата на тези две идеи. Джон мечтаеше да създаде сериозна и несериозна сграда от години. Единственият начин да съчетае двете половини от личността си се оказаха думите. Джон мразеше противоречията, животът му бе противоречие, което му се смееше всеки втори ден. Именно в такъв случай, той осъзна че не трябва да бяга, а да прегърне проблема.

Думите му можеха да създадат здравословен парадокс, който да цъфти. Джон създаде Ияокеанис като отрицание на логиката. Според него, в една логична вселена, не може да съществуват алогични области, но в една вселена, лишена от властта на логиката, може да имаме илюзията за логика по случайност. Затова той избра да повярва, че вселената ни е алогична, а Ияокеанис е вила в алогичността, от където може да се любува на логичното селце на животите ни.

 

Джон създаде всичко това с думи. След като се случи, той продължи да излива думи от себе си, докато не осъзна, че не може да запуши водопада си. Спейки, будувайки, мислейки, пиейки, във всяка ситуация валяха думи от Джон. Всяка дума, която му носеше покой или смисъл рано или късно бягаше в Ияокеанис. Той бе нещо като черна дупка. Черна дупка, която бавно засмукваше цялата му енергия. Джон гравитираше около Ияокеанис и се опитваше да се отблъсне. Всичките му думи обаче намираха място там, всяка се шмугваше и танцуваше с друга, всяка мисъл бе у дома си.

Един ден самият Джон се погледна в огледалото. Той се учуди. Огледалото му започна да танцува със загададъчна усмивка и погали ума му. Джон изтече с бавна усмивка в новото себе си. Ияокеанис бе Джон.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *