Еа и бягащото време

Еа се страхуваше от изтичащото време.

Първият път, когато и показаха времето, то я погали нежно. Това естествено бе само илюзия, защото те бяха затворили времето много добре. Времето седеше в своето подобие на вила в далечната провинция. Всички изживявяха своя дълъг следобед в средата на уикенда. Епохи и епохи отминаваха в безвремие.

Безвремие бе малко мръсна дума. Казваше се привремие. Сякаш всички се бяха сгушили на остров сред времето за дълга обедна почивка и не искаха да си тръгват. Всички чакаха на опашката пред странното гише, бяха срещнали познати, бяха си оформили хубави лагерчета и не бързаха да си тръгнат.

Хората бяха изградили почти митология за привремието. Редовно младежи пътуваха в търсене на истинската темпоралност. Поетите отчаяно се опитваха да припомнят на изгорите си, тънещи в духовна средна възраст, примамливостта на завинаги избягващия момент. Хората обаче не разбираха това. Те не искаха моментите да бягат, не искаха годините да тичат като диви зайци и да се изплъзват между ръцете им. Островът изглеждаше като съвсем логичен пристан.

Някои хора вярваха във временността. Времето бе бременно с нови времена и един ден всеки щеше да може да се шмугне в някое от децата му. Един ден всички щяха да имат басейни с време из което да си играят.

Доста хора дори се съмняваха в съществуването на време и се наслаждаваха на страхотната маняна. Те бяха усъвършенствани в много дългите маратони с пиене на мастика и наслаждение на природата. Като цяло изпитваха доста голямо удоволствие от безкрайното спокойствие на живота си.

Основните критици на привремието твърдяха, че то прави отделните периоди в живота на човек маловажни и безсмислени. Хората обаче, макар и по-бавно, трупаха солидна купчина смисъл, и със слонско търпение изграждаха своя житейски дворец.

Бе епоха, в която бе объркващо да изгориш или да отшумиш, защото можеше просто да туптиш безспир. Бе епоха, в която страхът бе объркващ и примитивен. Бе епоха, в която надеждата правеше любов със спокойствието, а не с отчаянието.

Един ден Еа изпусна времето.

Лампите премигнаха, кучетата излаяха мързеливо и всичко продължи по старому. И по новому. Тик-такът изведнъж загърмя бетонно. Часовете започнаха да цъфтят объркано и спонтанно, влаковете се блъскаха, хората се блъскаха, чувствата се блъскаха.

Еа не бе сигурна как да постъпи. Тя нямаше опит с дивото време. Тя се опита да се отнася с него както с питомното, но това не бе мъдра постъпка. Дивото я хапеше и след това се разтичаше по нея шеметно. Еа не обичаше минутите и да бягат по нея и да изскачат от гнездото. Еа не разбираше какво им е направила. Най-добрите и приятели скачаха с дузини и отплаваха. Семейството и бягаше. Отвъд океана идваше не един, а флота чичовци.

Еа се опита да избяга от изтичащото време. Всички други не разбираха какво я притеснява. Докато другите се наслаждаваха на маняната, еа преоценяваше всичко. Внезапно дните ставаха огромни, тежки, важни. Седмиците ставаха години, дните ставаха седмици, месеците ставаха епохи, мечти, далечни фарове, дните ставаха години, дните ставаха безценни. Всеки следващ ден бе по-важен от предишния, всеки следващ ден пращеше от безценност и неповторимост. Но Еа бе изтъкана от питомното време. Тя не можеше да язди постоянно дивото родео и често спираше върху някоя вълна, припадайки от умора, сякаш това е остров.

Еа осъзна, че ако не може да избяга от изтичащото време, тя трябва да се влюби в него. Докато всички други бяха влюбени във вечния си делник, тя си направи остров и започна големия си уикенд. Тя канеше там всеки, който смогваше да откъсне от любимата му работа, всеки, който успяваше да събуди от маняната и да сподели поглед с нея, прегръщаше го и опитваше да попие времето му. Еа летеше с острова си към неизвестното, а очите и се усмихваха и пееха легенди за изгубеното време.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *